Свикнал съм да се рея свободно из пространството. Без цел, без посока, облаците винаги са ме обичали. Веднъж обаче някой ме сграбчи и написа с маркер върху мен “cos 42 suns exist”. Каквото и да значи това, маркера беше перманентен…
Все едно – това няма да ми попречи да летя, нали? Когато ме затворят между стените на нечий ум (понякога моя), нямам друг избор освен да седна на тавана. Там е удобно, повярвай ми, а и стаята се вижда от съвсем друг ъгъл.
Понякога разни малки ръчички ме обгръщат, подхвърлят ме, играят си с мен, а после ме оставят.
Ето защо мисля да се заселя на тавана за постоянно. Тук горе освен всичко друго е и тихо – никой не си прави труда да ме забележи. Всъщност забелязват ме, но само когато връвчицата ми се умотае в косите им. Колко досадно от моя страна, да се вплитам така плътно в тяхното пространство, нали?
Добре, че е паякът в ъгъла. Той поне винаги ми прави компания и затова не го таксувам за редовния превоз из стаята. Знаеш ли, по-редовен съм от градския транспорт, понеже имам само един пътник. Той все пак ми е безценен, защото когато трябва пропълзява по връвчицата ми и ме спуска надолу до самия под.